Спомените са като лешояди, помисли си Леви, докато погледът му се плъзгаше по вечно променящия се екстериор на равно, заснежено поле. В купето беше топличко и миришеше на чай от термоса на една едрогърда девойка, облечена в зелен пуловер. Тя надничаше над четивото си, някаква предебела книжка за трагична любов и забрава и с интерес наблюдаваше почти задремалия си спътник. Лев това не го притесняваше, защото дори в онези години изповядваше висш непукизъм. А, тогава, забележете, бе онази съмнителна ера, в която във влаковете, в театрите, в кабинетите се пушеше открито и безсрамно, сякаш никой никога не бе чувал за рака.
На вид младия мъж спря погледа си на една гърбица на планината, която много напомняше римската извивка на носа на девойката отсреща и дълбините на ума му го задърпаха обратно в онези времена. Не си спомняше миналото с лошо, но някои мигове си струваше да бъдат забравени някъде, на тъмно, под ключ, където никой повече не би ги намерил. Дланите му започнаха силно да се потят, сякаш около него горяха пъклени огньове и лепкавите телесни течности по кожата му направиха изживяването от онази здрачлива вечер по-истинско. Пръстите му се тресяха и едва извадиха от джоба на вълненото сако пакет къси, смрадливи цигари и метална запалка, която бе донесъл от едно дълго, но за сметка това скучно пътуване на Север. Той кимна въпросително към дамата, която делеше и зачака обратно кимване, което последва прекалено бързо.
Лев запали цигарата и остави никотина да заличи тремора от лицето му и агонията от съзнанието му.
Чисто и просто, така, след близо осемнайсет часов преход с железница, неговата къдрава глава се оказа насред сборището от кресливи продавачи на вестници, нахални цветарки, джебчии и посрещачи на перона на гарата в родното градче.
Годината, по модерният календар, бе 1955 и той за пръв път от 8 десетилетия се прибираше у дома.
Паветата под краката му се строиха непознати под гьона на новите му, лачени обувки. Онези години бяха довели отнякъде тази ужасна мода и Лев стриктно я следваше. Дървената портичка бе прогнила по ръбовете си и бе загубила някъде лакирания си блясък. Той я бутна, за да види, че парите, които бе праща месечно на един от съседите си, за да поддържа градинката, бяха глупаво прахосани. Едва бе останала пътека, която да води към каменната веранда, под която все още стоеше един, изживял достойно времето си, фотьойл. Докато вървеше по камъните, леките ветки на високите треви го милваха, клонките на младите храсти го бичуваха, а лилавите камбанки, белите влачещи парички и цикорията разнасяха уханието си, което Хен отдавна бе забравил някъде на дъното на безграничния си и уморен ум.
Лето 2019. На същата тази веранда, на гореспоменатото кресло, се подвизаваше все така младият Леви, захапал яростно собственоръчно свита цигара, докато между пръстите си разлистваше гора от снимки и документи.
Моравата бе окосена, едноетажната къщичка – стегната, но той и спомените му, все си седяха същите.